До Америка и назад IV

Американски хроники – ден 4

Отново съм станал и съм бодър като кукуряк, докато светът наоколо е подвластен на Морфей. Ако би било възможно това да се запази така и когато се завърна у дома.. Но дълбоко в себе си знам истината… даже не е и толкова дълбоко. В България ми се спи сутрин! Не вечер, не през нощта, а сутрин. Поне докато съм тук, разбирам как се чувстват другите хора, които нямат проблем да стават, когато аз обикновено си лягам.

Малкият проблем, разбира се, е че никой не желае да се среща с мен в 6 сутринта. Поради което се отдадох на партитури на оперни арии. Когато уча музиката на Верди, Пучини, Чайковски или Гуно, се сещам защо обичам операта. После, когато започнат репетициите, се сещам защото обичам симфоничната музика… Но в момента сме в първата фаза.

В 10.00 бях насилствено изтръгнат от заниманията си, за да ме водят на преговори, които тук наричат “работен обяд”. В първия момент се възмутих, как могат така да смесват приятното с неприятното, но после се сетих къде точно аз провеждам повечето си срещи в София и любезно си замълчах.

Всъщност, моля за извинения, днес ще пиша за работа (въпреки обещанието ми да не го правя) и можете да спрете с четенето тук и сега.

Проблемът е, че някак съм забравил да блокирам Максим и той взел, че прочел какво съм правил вчера. Сякаш не ми стигаше сутрешният скандал с дъщеря ми, която беше бясна, че съм отишъл в Дисниленд без нея… И точно така стават недоразуменията- звъни ми снощи човекът и пита – “а бе, ти да не си дошъл тук на екскурзия?”

Та ето сега да го напиша, та дано го прочете и това: уважаеми колега, днешният ден беше като разплата-отмъщение за последните два следобеда, които имах в Калифорния. И въпреки това беше забавно! Защото истината е, че аз никога в живота си не съм работил, винаги съм се забавлявал. За пример, който не трябва да следвам, ми служат двамата стари будистки монаси, чийто разговор протекъл приблизително така:

-Имам нужда да почина вече.
-Ще почиваш другия живот!
-А, ти и предишния живот така казваше…

Е, днес беше не само работен предиобяд, но и работен следобяд. Но реших да не чакам до другия живот и компенсирах още същата вечер с концерт на Pacific Symphony.

В общи линии, както казваше българският композитор Лазар Николов – “Всичко е прекрасно!… но както и да е.”

Срещата преди обяд беше в Ориндж каунти. Хората от Филхармоничното общество тук очевидно вече са се информирали за мен, защото вместо в офис, преговорите се проведоха в луксозен ресторант с изключително вкусно меню! Което си е верно – верно си е, в такива случаи нямам абсолютно нищо против дългите и тежки преговори.

Признавам си, че очаквах с известно притеснение запознанството с Томи. Кореспонденцията от последните месеци беше съвсем не лека и представата, че сега ще трябва да удържа сам фронта там, където сме се борили едновременно 5-6 човека (и то след известни катаклизми през последните няколко седмици), не ми помагаше за добрия сън, откакто кацнах в L.A.

Затова бях в истински шок, когато той влезе и се представи. Абсолютно приятен човек, успял по някакъв невъзможен начин да съчетае в себе си излъчването на сериозния агент и организатор с поведението на човек, за когото животът е просто една забавна игра. В общи линии, дори да нямаше друго, заради тази няколкочасова среща си струваше идването ми тук. И не само заради свършената работа и (най-накрая) запознанството ми с човек, с когото се надявам със Софийската филхармония дълго да работим, но и защото научих за себе си, как практически дори и най-сериозните и важни работни процеси могат да се осъществяват с лекота, усмивка и добро настроение.

Животът на Томи, който в момента е шеф на филхармоничното общество тук и съдружник в една от най-сериозните агенции за износ на артисти, е нещо като осъществената американска мечта. А животът на съдружничката му Джун трябва да бъде описан в роман! Категорично! Впрочем, извън доста сходните ни интереси по различни теми (като например Star Wars), с Томи имаме и още нещо, което ни сближава – любовта към студения чай.

Ето ви една съвсем малка извадка от артистите, които си кани на концерти ФО на Ориндж каунти САМО през този сезон: Ицхак Перлман, Емануел Акс, Мидори, Джошуа Бел, Еса-Пека Салонен, Пинкас Цукерман, Валерий Гергиев, Южа Ванг, Рене Флеминг, Данийл Трифонов, Рей Чен, Семьон Бичков, сър Андрас Шиф, Михаил Плетнев, Мъри Перая, Ан-Софи Мутер…

И аз си мисля, че правя нещо…

Филхармоничното общество си има своя младежка програма и сериозен симфоничен оркестър към нея, но за да не става скучно на публиката им, канят и разни други оркестри. Тази година, например, им гостуват: филхармонията на Ротердам, оркестърът на Сан Диего, филхармонията на Лос Анжелис, St. Martin in the Fields, камерният оркестър на Цюрих, Лондонската кралска филхармония, Boston Pops, Duke Ellington Orchestra, Чешка филхармония, Маринский театър, филхармонията на Тайван, Австралийският камерен оркестър, Виенският камерен оркестър, Руският национален оркестър… забелязахте ли какво липсва? И аз забелязах – няма я Софийската филхармония! Е, започваме да мислим по темата! И не само да мислим!

Като цяло, разговорите на „другата“ тема с Томи преминаха много ползотворно и ако някой от колегите от София чете това – нещата за близкото бъдеще изглеждат повече от многообещаващи! Просто не смея да се изразя по друг начин, че във вълнението си мога да обещая нещо, което да не искам… А и вече работим за по-далечното бъдеще…

Неприятното при такива разговори е, че времето лети неусетно и, въпреки че заложеното време беше значително повече, отколкото е нормално, в един момент се оказа, че закъснявам за следващата среща.

Pacific Symphony. Разбира се, слушал съм много за този оркестър и винаги съм мечтал да имаме неговата административна и финансова структура и да нямаме неговата музикантска структура. Срещата бе с генералния им шеф Джон Форсайт.

Преди години в Австрия ми казаха, че в мен живеят много хора. Знаете, Австрия се слави със своите психоаналитици… Та, в мен живеели диригент, мениджър, някакъв инфантилен тип и Найден. Ако знаеха, че не сме само ние…

Не сменям темата, просто искам да обясня, че Джон Форсайт е еманацията на арт-мениджър в световен мащаб и „мениджърът“ в мен винаги е искал да знае и може това, което този човек знае и може. Срещата с него бе толкова интензивна, че след това имах сериозно главоболие. Този човек успя за по-малко от час да структурира пред мен целия културен живот на Америка, с видовете организации, коя как и по какъв начин функционира, на кой оркестър какви са му предимствата и недостатъците, в кой район какво е възможно и какво – не, какъв е смисълът на различните детски програми и коя къде и под каква форма е приложима… Странното е, че почти през цялото време само той говореше (аз само задавах от време на време дребни уточняващи въпроси), а накрая аз се чувствах като изстискан лимон…

Спирам дотук с обясненията, ще имам нужда от няколко месеца за да осмисля всичко научено от него за този един час. А как само имам нужда от повече срещи с такива хора… Е, и сериозна почивка след тях, за да не даде на късо мозъкът ми.

Впрочем, когато му обясних трудностите на системата на културата в България, той възкликна – „а, вие сте още в социализма, добре си живеете там.“… Ето този човек не трябва да бъде допускан да прави културна реформа в България! Но трябва министерството на културата да сключи договор с него и да му изпраща всеки месец стажанти – български директори. Защото ако някога комбинираме нашата система с неговия начин на мислене, Европа и Америка само ще се давят от праха зад нас, докато се опитват да ни догонят. Но вероятно точно това се нарича „баланс“ в природата – едните притежават удобствата на държавната защита (дори когато не го осъзнават), а другите притежават лукса да имат мозък от бъдещето…

Разгледах, разбира се, свръх-луксозните офиси и репетиционните помещения на Pacific Symphony, запознах се с част от техните мениджъри и получих билет за концерта на оркестъра вечерта.

Вечерята беше в Папа Джоунс – обичам тези пици от дете и мечтаех кога пак ще ги опитам. Е, днес ги опитах!

Концертът бе в зала (Renee and Henry Segerstrom Concert Hall), за която не съм чувал в живота си и която няма аналог в източна Европа. Ако може човек да се влюби в сграда, значи от днес съм влюбен! За оркестъра ще кажа само това – не съм наясно как може да се направи и да се изсвири по този начин подобна програма с една (1) репетиция! А обработката на оперите от Пучини за симфоничен оркестър от Вендел ще я намеря и ще я сложа в програма в София! Задължително! И ще има сълзи в публиката, колкото си искате…

На тръгване към дома (абсолютно съсипан от умора, нещо доста нетипично за мен), бях заобиколен от звуците на саксофона на Кени Джи, в съпровода на Pacific Symphony…

Ако Ви харесва прочетеното, можете да го споделите.

X