До Америка и назад V

Американски хроники – ден 5

Малко хора знаят коя е едната от двете основни причини да съм тази седмица в Лос Анжелис.

El Sistema.

Разбира се, не ми се ходи точно в момента във Венецуела, за което моля за разбиране, но имам огромен интерес да схвана точната структура на това явление и да разбера, дали е приложимо в България. Някои могат и да си спомнят с нежелание, че преди години беше моя идеята за създаването на Русенската Детска Опера. Във Филхармонията пък създадохме Детския Филхармоничен Хор. Все още, обаче, чоплим само по повърхността на проблема за влиянието на музиката за формирането на светогледа на децата и за начина, по който тя може да лекува множество социални и емоционални рани. Затова от известно време съм се фиксирал във Венецуелския модел и се опитвам да го изуча. Това, което малцина знаят е, че най-известният “продукт” на el sistema – Густаво Дудамел – който в момента е шеф на филхармонията в Лос Анжелис, е един от вдъхновителите на много нейни репликации, една от които е тук в Калифорния. Днес се срещнах и с една от водещите фигури на проекта, с интересното име Майка.

Майка ме вкара на две репетиции – на “начален” оркестър, в който издаваните от децата звуци бяха изключително болезнени за моя слухов апарат, а след това и на оркестър от напреднали деца, който свиреше втората симфония от Чайковски по-добре от повечето оркестри в нашия регион. Както разбрах от диригента им (колумбиец), в момента децата дават всичко от себе си, за да попаднат в селекцията за концертите на 1 и 2 април в Disney Hall. Интересен факт за мен бе също, че филхармонията на Лос Анжелис често прави съвместни концерти с децата от програмата (подобно на случилото се миналото лято в София между Филхармония Пионер и Концертгебау).

По-интересно като преживяване, обаче, си беше това с началния състав. Пред мен едно от момчетата изпадна в ступор, когато успя да осъществи почти невъзможното и да счупи магарето на цигулката си. Без никакви нерви една от младите преподавателки прегледа инструмента и с усмивка го изнесе. Майка видя изражението ми и малко по-късно ми показа току що получена снимка на изкормена цигулка. Осъзнавайки шока, който е успяла да предизвика в мен, се засмя и ми обясни, че купуват инструментите за детската програма на килограм от Китай…

Друг забавен момент беше, когато диригентът се опитваше да обясни една сложна метрика на оркестъра (съставен от 10-12 годишни) и ги караше да я дирижират по групи. Изпитвайки ги по няколко човека наведнъж, в един момент се обърна в наша посока и каза “А сега да проверим, дали гостите са го разбрали! Моля, издирижирайте го сами!”… И се наложи да дирижираме под зоркия му поглед, придружени от смях и въодушевление от страна на децата.

По-късно навън, Майка разказа подробно за различните аспекти на програмата, за проблемите, с които се сблъскват, за решенията, които намират, за помощта, която им оказват филхармонията на Лос Анжелис и много различни училища. Също така обеща да изпрати до дни и основната структура на модела el sistema, заразена от идеята, че нещо подобно би могло да се случи и на далечните Балкани.

Това, което е важно да се разбере е, че тази програма обучава децата на музика, но основната ѝ цел не е да създава музиканти, а социално общество, с по-висока култура и интереси, да дава възможност на деца от абсолютно всички социални слоеве да получат достъп до единствено нещо на света, което не признава границите на кастите – изкуството. Или, както може лесно да се изчисли: ако махнем “art” (изкуството) oт “Earth” (нашата родна планета), остава само “Еh” (ъ) = тоест, не остава никакъв смисъл…

След срещата с бъдещето, имах около час време преди срещата със стар приятел от детските години и излязох да се разходя по Sunset boulevard. Пеша, разбира се. За ужас на всичките ми познати на този континент, аз продължавам да нямам книжка. Някои ме питат от какво боледувам. Не могат да повярват, че има хора на този свят, които по свое собствено желание не карат кола. Ами има! Аз съм такъв!

Това, което ме потресе в един момент, беше минаващият по улицата автобус на градски транспорт! В Лос Анжелис! Наистина го видях! Още се опитвам да го асимилирам. За европейците пояснявам: този град бе известен в миналото с това, че градският транспорт в него е унищожен още преди десетилетия и всяко придвижване става с личен автомобил. Или поне това е, което аз знаех до днес. Тук, за разлика от родната страна, има булеварди и с по 7-8 платна в едната посока, така че трафикът не е голям проблем.

В Starbucks си поръчах един студен чай (че какво друго да поръчам…) и докато чаках да си го получа, ме нападна една жена – “Ето, знаех си, че правителството ме следи! Ти си един от тях! Нищо няма да ви кажа!”… известно време се занимаваше с мен, да ми обяснява, как нищо няма да ми обясни, после дойде някакъв младеж и започна да я успокоява. Успя. Въпреки, че продължаваше да ме гледа обвинително и от време на време да ме сочи с пръст и да съобщава на околните, че съм от правителството, все пак, като цяло се укроти. Попитах в един момент съвсем тихо младежа, защо се оказах от лошите и той с усмивка ми обясни, че преди да вляза, майка му съобщила на всички, че правителството води тайна космическа война и агентите им се разхождат сред нас, за да отвличат тихомълком потенциални войници, както и всички, които им пречат. Разпознавали се взаимно по надписите “Star Wars”. Е, този надпис си беше съвсем откровено видим на моята тениска, а аз съм влязъл в заведението наистина секунди, след като тя съобщила “новината”. В един момент жената забеляза, че синът ѝ разговаря с мен и му се нахвърли с юмруци и викове, че няма да му разреши да избяга. В този момент ми връчиха напитката и аз побързах да си тръгна, като в бързината дори забравих да отвлека някого.

Успях да се прибера навреме, за да се срещна с “другарчето, с което стояхме на един чин” в Музикалното училище в Пловдив. Жоро дойде с майка си и баща си, което съвсем ме развълнува, защото баща му беше директор на училището, когато мен ме приеха в 4ти клас. Дори помня, че по негова идея започнах да свиря на тромпет.

В този ред на мисли, разсъждавайки за повечето срещи през тази седмица и съвсем противно на очакванията ми, стриктната точност (по отношение на времето) не е най-силната черта на хората тук. Трябва някой ден да им разкажа за Швейцария и за часовниците, които се произвеждат в онази далечна страна. Но има някакво невероятно очарование в идеята, че хората са свободни от оковите на маниакалната точност. От друга страна погледнато, обаче, не бих препоръчал такова освободено от времеви комплекси мислене на музикантите в моя оркестър. Все пак, оркестърът не е демократична структура.

С Жоро имахме план къде да отидем (глупости, той имаше план, аз нямах никаква идея по въпроса), но по пътя спряхме в един Starbucks. Огледах се внимателно дали някой няма да ме разпознае по тениската и за всеки случай оставих приятеля ми да ме почерпи.

Отидохме в Griffith Observatory. Последната част от пътя трябваше да изминем пеша, катерейки се по един стар път. Сега разбрах, защо той си изглежда точно така, както преди 30 години. С този спорт няма как да бъде различно, още повече, че както разбрах – и той, подобно на Максим, се храни с видове и количества храна, достойни за жена ми. Само дето тя е балерина. Имало е периоди, в които Ангелина се храни само с по една бира на ден… Е, аз не мога така! Което, за съжаление ми и личи и по пътя към върха, Жоро съвсем приятелски садистки започна да ме тормози, как трябва да си променя хранителните навици. След първите няколко седмици съм щял бил да свикна. Попитах го – “и вече няма да съм гладен?”. Не точно, щял съм бил да съм гладен, но съм щял да свикна с усещането за глад. Замислих се… все пак не съм чак толкова дебел… защо трябва да си го причинявам? Преди години правих една принудителна диета и по-късно приятелка от оркестъра ми каза, че всички са си отдъхнали, когато съм я спрял. На изненадата ми отговори сдържано, че когато съм гладен, се превръщам в човекоядец. В преносен смисъл.

На върха беше невероятно! Помолихме едни британски французойки (те така се самоопределиха) да ни снимат, върнахме им жеста и за известно време само обикаляхме и се радвахме на гледката към града. Наистина, много ми харесва Лос Анжелис! Определено е в първата десятка на любими градове…

За съжаление, не можахме да останем много дълго, защото трябваше да бързаме, тъй като Максим бе решил да ме образова и бе взел билети за концерт на оркестъра на Пасадена.

Преди това разгледахме центъра на градчето и разходката отключи невероятни спомени от детството, които реших да не споделям с колегата и да ги оставя за лична употреба с цел бягство от депресия в трудни моменти.

Залата на Pasadena Symphony e невероятна! Въобще всичките концертни зали, които посетих до момента са изключителни и си мисля, дали да не изпратя малко снимки на ръководството на Европейската столица на културата – ей така, за спомен.

Влизайки в сградата, се наложи да спра за момент, за да преодолея шока от гледката пред мен, след което предизвиках шок в един от хората във фоайето, като се приближих бързо към него и го прегърнах. Очаквах да се разкрещи, че го нападат тъмни балкански субекти, но, колкото и невероятно да изглежда това, дори и след 23 години, той ме разпозна! С Кен не се бяхме виждали от 1996 година! Писали сме си по различни поводи през годините (е, по-скоро той пишеше, аз не съм от най-комуникативните), но не сме се виждали. Оказа се, че той е в борда на директорите на оркестъра и ни покани след концерта да останем на частното парти.

Концертът беше вълнуващ. Забавна е мисълта, да измина всичките мили от Източна Европа до Калифорния, за да отида да слушам концерт с музика на Чайковски. Изпълнението на оркестъра бе наистина впечатляващо, но явно и музикантите в него не са случайни хора. Както Максим ми сподели, всеки един от тях има своя собствена, специална история. Например – първият корнист е първи корнист на записите на саундтрака на повечето от филмите на Star Wars – в студиата тук И в Лондон. Е, вече ми е фаворит!

След концерта се присъединихме към партито на организаторите, впечатляващата солистка Олга Керн сподели, че нейната баба притежава доста писма от Чайковски, които не са закупени от eBay, а са писани от композитора до нея.

Възползвах се да се запозная и със Star Wars-корниста. Държах се прилично.

Докато си говорихме с диригента Дейвид Локингтън, дойде и Фреди, която много бързо успя да се съвземе от шока, че ме вижда. Даже подозирам, че Кен я е предупредил, че ще има изненада, защото тя почти успя да запази прословутата си хладнокръвност, на която толкова завиждах като малък. Оказа се, че те са доста наясно с всичко, което се случва с мен и знаят дори, че съм директор на Софийската филхармония. Кен разказа на другите как са ми търсели тромпет за концертите с Шостакович и как съм свирил Рапсодия в синьо на всяко изпречило ми се пред погледа пиано. Бях забравил, в колко много домашни концерти бях участвал, забавлявайки гостите с музика на Гершуин и Владигеров. Мили спомени… На тръгване обещах на приятелите си, следващото виждане да бъде по-скоро и да ги запозная с жена ми и дъщеря ми. С баща ми няма да ги запознавам, тъй като той е стъпил-здраво-на-земята човек и никога няма да се качи в самолет.

На път за дома се сетих, че днес забравих да закуся, обядвам и вечерям, така че минахме през един ресторант за бързо хранене, като между другото дори успяхме да разрешим няколко от текущите проблеми в София.

Ако Ви харесва прочетеното, можете да го споделите.

X