За комата на Българската музика

Повод за настоящото писание е статия във вестник Култура от 20. Май 2016 (http://www.kultura.bg/bg/article/view/24769) с автор Кирил Василев. Причината да пиша не е да му противореча, а по-скоро да допълня донякъде информацията за това какво се случва и може би да дам един от възможните отговори на въпроса „защо“. Разбира се, в края на статията пише, че редакцията е готова да публикува и други мнения по поставените въпроси, но някак си не си се представям като автор на мнение точно в този вестник, затова пиша във фейсбук, където, така или иначе хората са свикнали да публикуват какво ли не – от това какво са закусвали сутрин, до некролози за една забравена култура..

Понеже съм българче, ще започна с негативизма и с отричането:

1. Не съм съгласен с това, че българската музика е умряла.
Не защото не изглежда така, а защото ако го приемем за факт, тогава всичко е свършено. Затова предпочитам да виждам положението като кома, от която пациентът (българската музика/култура/национална идентичност) би могъл в един момент да бъде събуден.
Вярно е, че е отнело почти 500 години от падането на Видин до освобождаванетона България, но кой знае, може би този път да отнеме по-малко време… Правя сравнението, защото реално то си е робство, ако културата на една нация бъде заличена, обикновено на нейно място се настанява нечия чужда култура, а това си е вид чуждо „културно“ робство.

2. Категорично не съм съгласен, че трябва да си фен на партия Атака, за да обичаш Българското и в частност – българската музика. Всъщност, въобще не съм съгласен с тенденцията в цялото ни общество да се разглеждат партийните пристрастия на отделната личност като вид оценка на качествата на личността. Съвсем наскоро станахме свидетели на поредния случай, как в публичното пространство се дискутира има ли заслуги голяма българска личност, защото имала сгрешени партийни пристрастия. За Нешка Робева ми е думата, съжалявам за отклонението, но съм още в потрес от тази драстична липсана толерантност към личното пространство и агресия към хора, които, за разлика от повечето от нас, наистина са дали нещо на България. Ами тогава е нормално да изтрием от паметта си повечето от предишните поколения български композитори – някои от тях са работили по времето на комунистическия режим, а други – по времето на фашисткия такъв. Да бъдат заличени! О, да не забравяме и Вагнер, Щраус, Шостакович, Прокофиев и прочие… трябва незабавно да се спре изпълнението на музиката им!
Подозирам, че е възможно авторът да не го е написал съвсем сериозно, а да има в написаното известна иронична нотка, но понеже напоследък ми е малко оперирано чувството за хумор, бързам да се презастраховам с горния абзатц, за в случай, че го е мислил наистина.

3. Авторът пояснява, че има образователни програми в Софийска филхармония и Софийска опера и „може би и в някои от музикалните институции извън столицата, но това не е достатъчно“. Самият израз „може би“ говори за това, че всъщност той не знае какво се случва извън столицата. Вината не е точно в него, а в липсата на достатъчно информация кога-къде-какво се случва у нас. И това е един от големите проблеми, наред с изложените. Е, за него не ни е виновно правителството, нито илюминатите или рептилиите, за него сме си виновни самите ние, но това е друга тема – дълга, противоречива и сама по себе си един от тези големи проблеми.
Иначе, за да е ясно – в повечето извънстолични културни институти тече трескава образователна дейност и то по повече от една причина:
а) Това е най-лесният за вкарване в залата вид публика (нали не сте забравили, че сме на делегиран бюджет),
б) Това е начин да свикнат децата с идеята, че още ни има и шанс да получим още няколко бройки зрители след някоя идруга година и
в) Това е израз на голямата и отчаяна надежда, че някое дете може да се обърка и да хареса този вид изкуство и да си спечелим бъдещ музикант, който да попълни оредяващите с бесни темпове редици на българските хорове и оркестри.
Така че, образователната дейност на културните институти в провинцията съсвсем не липсва. Съвсем друг въпрос е, дали тя е правилно организирана и поднесена и дали е синхронизирана с програмите на училищата. Но въпросът с координацията и обединяването на усилията по различните проблеми така или иначе е един от националните ни проблеми, така че спирам дотук.

4. Голямото ми несъгласие със статията е всъщност по въпроса за хвърленото обвинение към българските музиканти затова, че не изпълняват или не изпълняват достатъчно българска музика. Авторът е принципно прав в обвинението си, но само докато се замислим за причините, които са довели до това, да не се изпълнява нашата музика достатъчно. И тук започвам:
Не е верно, че музикантите „не познават и не се интересуват от музиката на своите сънародници“. Просто в ситуацията в която са поставени, приоритет им е собственото оцеляване, за което едва ли могат да бъдат обвинени. Когато съм говорил с различни наши музиканти на музикални теми, винаги съм осъзнавал, че всъщност повечето от тях имат съвсем ясна представа за българската музика, българските произведения (най-малко класическите такива) и в огромния процент от случаите те я харесват! И тук е „забавният“ парадокс – Герган Ценов е определено ценен затова, че изпълнява толкова целенасочено българска музика, но всъщност съвсем не малко български музиканти включват български произведения при концертите си в чужбина. Почти всеки месец попадам на програми от различни страни, в които български инструменталисти/певци/диригенти са включили произведения на наши автори (наистина в по-честите случаи „класически“), същото правя и аз при много от гостуванията си. Обратно на това, у нас повечето избягват да изпълняват българска музика. Защото тя не е ценена от публиката, а (особено при новата икономическа действителност) ние зависим от тази публика.

Тук е мястото за стандартното обвинение – публиката не харесва българската музика, защото не я познава, а не я познава, защото музикантите не я изпълняват. И това обвинение, разбира се, е неверно. В смисъл – сгрешен е адресатът. Защото, ако опростим схемата, тя изглежда така: музикантите (особено в оркестрите и оперите, които са визирани в статията) са изпълнители, те НЕ определят програмата. Програмата се определя от художествените ръководители – най-често това са директорите, а в отделни (в момента несъществуващи) случаи – главните диригенти (Защо това е така е друга тема и тя не е свързана с желание за власт или нарцисизъм, а с най-обикновена сгрешена структура в културните институции, където отговорността за художествената политика по закон е на директора). От своя страна, директорите отговарят не за разпределението на финансите (както би следвало да бъде), а въобще за тяхното набавяне. И, в стремежа си да спасят работещите в културните институции, те програмират в репертоарния план основно произведения и автори, които да вкарат в залата повече платежоспособна публика, оттам и повече субсидия (за да покрият заплати, режийни и т.н., защото иначе са „лоши“ директори). Тоест, ако има истинска,сериозна субсидия за изпълнение на български произведения, не се съмнявайте, че в програмата на оркестрите и оперите ще има достатъчно наши автори.
Но преди всички да скочим дружно срещу министерството, че няма финансова политика за подпомагане на изпълнението на национална музика (е, ако имаше стратегия за културата…), нека се запитаме: как точно ще помогне това, ако се случи? И въобще – ще помогне ли? Верният отговор е: 50%. Защото една такава субсидия за изпълнението на българска музика би подтикнала съставите да изпълняват наша музика, но няма да вкара публиката в залата! Откъде го знам ли? От опита, който имам. У нас липсват достатъчно добри организатори, които да „продават“ качественото изкуство на хората. А това е една от най-тежките длъжности в институтите, но да познавате такава специалност измежду изучаваните в университетите? А и спомнете си „Нова Българска Музика“. Този фестивал, който в миналото беше много популярен сред музикантите, не помогна за увеличаването на публиката за наша музика. Защото липсваха и продължават да липсват две неща – обучение в училищата и достойно представяне в националните медии. Под обучение в училищата не визирам да се карат учениците в общообразователните училища да наизустяват творчеството на Лазар Николов, а да се създаде у младите преди всичко усещане за гордост от наличието на българските автори и техните произведения. Останалото е лесно. Защото, ако младият човек се чувства горд, че Васил Казанджиев е български композитор, когато чуе по радиото, че Софийска филхармония ще изпълнява „Картини от България“, той ще отиде на концерта без ние да трябва много да го убеждаваме. И за нищо на света няма да му хрумне, че  „музикантите ни ядат данъците“, както често чувам през последните години.

Авторът на статията „Няма кой дори да заплюе българската музика“ е съвсем прав, че Дудамел изпълнява латиноамерикански пиеси в своите концерти, особено с оркестър „Симон Боливар“, но много от нас са чували за „Ел Система“ на Венецуела и еквивалентите на другите държави в Южна Америка, довели до драстичното намаляване на престъпността и вдигането на цялостното културно ниво на младежта в тези държави през последните години. Самият Дудамел е продукт на „Ел Система“. Това е държавна политика, подкрепяна от цялото им общество. У нас липсват две неща –държавна политика и подкрепа от обществото. Може би в обратен ред. Защото липсата на целенасочена държавна политика в тази посока е точно следствие от падането под критичния минимум на културата на масите. Което, от своя страна е резултат от дългогодишна липса на държавна политика… Яйцето или кокошката…Но фактът е налице, огледайте се и се заслушайте около вас и ще го установите.

И последно, под тази статия има коментар от Вида Пиронкова, който е още по-драматичен и не по-малко верен от самата статия. Става дума за живите. Защото те са най-големите жертви. И към композиторите бих добавил и останалите от музикантското съсловие. Защото при сегашните тенденции те всички са на изчезване. Преди време в друга държава ме учиха (никога не се съгласих на 100% процента, но моето несъгласие не променя фактите), че оперните театри и концертните зали са вид музеи, където се излагат произведения на изкуството, но понеже тези произведения на изкуството, за разлика от картините и скулптурите, се разполагат не само в пространството, но и във времето, то има нужда от посредници, които да ги разположат във времето и това става на тъй-наречените концерти и спектакли. При изчезването на посредниците, обаче, изчезват и звуковите картини, защото малцина могат да чуят музиката, гледайки нотите. А посредниците (инструменталисти, певци, диригенти) изчезват или в западния свят, или на оня свят и нови не се задават на хоризонта. Ако не вярвате, питайте ректора на която искате от нашите две музикални академии за справка за завършилите през последните години специалисти…

Понеже взе да става наистина много тъжно, спирам тук. И все пак, авторът е направил нещо много важно: поставил е диагнозата. Остава лечението. А то се състои в дългосрочен план от две части, които ще изразя с две думи: Училища и Медии.

Ако Ви харесва прочетеното, можете да го споделите.

X