За машината наречена “Оркестър”

Идеята на този текст е да отговори на неизкушените на въпроса „какво представлява симфоничният оркестър“. Така че, ако сте професионален музикант, няма нужда да четете нататък и можете направо да заповядате да разгледате страницата на Софийската филхармония – sofiaphilharmonic.com.
Е, започваме. Сега трябва да ви разкажа как понятието „оркестър“ произлиза от Древна Гърция и колко важно е било то за древногръцкия театър. Няма да го направя. Древна Гърция отдавна я няма, древногръцкият театър – също. Може би единственото, което може да представлява интерес е, че това не е бил израз за група от хора, които музицират заедно, а за мястото пред сцената, където е бил разположен… хорът. Ако задълбаем в понятията, дори древногръцкият хор не е бил това, което си представяме днес, но тези обяснения ще ги оставим за професионалистите в хоровото дело. За обичащите да посещават оперни спектакли ще бъде по-лесно да си представят къде е било пространството, наречено оркестър. Днес, в модерната опера то се нарича оркестрина и там наистина се намира оркестърът, който вие често не забелязвате, защото в повечето случаи той е на ниво, значително по-ниско от това на публиката.
Ако може да се вярва на статистиката, е възможно много хора в България въобще да не са виждали симфоничен оркестър. Но това, в което всички можете да бъдете сигурни е, че сте го чували! Нека, обаче, започнем от по-далече. От въпроса какво представлява музиката.
Технически погледнато, музиката е организиран сбор от звуци, които от своя страна са трептене на атомите на различни честоти. Тоест, музиката е банално явление от света на физиката. Само запомнете, че звуците трябва да са организирани. Иначе се получава шум, а той не е полезен за вашето здраве! Това е.
Обаче вие не ми вярвате, нали? И сте прави. Защото, освен чисто научната гледна точка има и още една и тя касае начина, по който музиката въздейства на нашите чувства и мисли. През вековете музиката е била винаги наоколо и някои от създадените произведения, поради своите качества са оцелели през различните бурни епохи и са достигнали до нас. Наричаме ги най-общо „класика“ или „класическа музика“.
Много хора са предпазливи в отношението си към класическата музика, но често и сами не могат да си отговорят защо. Е, аз ще ви отговоря. Защото е абстрактна. В класическата музика няма непрекъснат ритъм (така характерен за рока, диското, хеви метъла, рапа или ако искате – поп-фолка). Точната определеност на ритъма определя нивото на абстрактност на музиката, без него е необходимо значително по-развито въображение и активност на възприятието, такава музика служи като средство за изразяване на многомерни представи. Тоест, самото слушане изисква много по-голяма съсредоточеност и е не само удоволствие, но до голяма степен и интелектуална дейност. Това е и една от основните причини класическата музика да се причислява не към забавните индустрии, а към изкуствата. Изкуството служи не за да ни забавлява, за да обогатява нашата култура на усещания и възприятия към околния свят. Разбира се, логичният следващ въпрос би бил – а какво представлява класическата музика, сравнена с другите изкуства. Понякога, донякъде на шега, донякъде сериозно, аз им отговарям, че концертната зала е като музей или галерия, в който се излагат произведения, които не са на изобразителното, а на музикалното изкуство. Това наистина е така. Голямата разлика е, че една картина се разполага в пространството, докато музиката се разполага във времето.
Друга голяма разлика, обаче, е че докато картината, веднъж сътворена, остава винаги една и съща в своето съвършенство, то музиката се нуждае от интерпретатор, за да бъде възприета от повечето хора. И тук започва интересното. Защото интерпретаторите пресъздават не просто сътвореното от автора, но и своето собствено рационално и емоционално отношение към изпълняваното произведение и към живота въобще. Не случайно една и съща музика може да звучи по коренно различен начин през погледа примерно на Караян, Бърнстейн, Челибидаке, Клайбер, Харнокурт, или Куренцис. На всичкото отгоре, горепосочените диригенти не само са крайно различни в своите възгледи за музиката, но и собственият им поглед се е развивал през годините и два различни концерта на едно и също произведение, осъществени от тях в период от десет години, понякога звучат, сякаш интерпретаторът е абсолютно различен човек. Да не говорим за оркестрите, всеки със своя специфичен цвят на звука (всъщност, ще говорим точно за оркестрите, но след малко).
Казано просто, факторите за въздействието на музиката са три – авторът, интерпретаторът и слушателят. Хората рядко осъзнават, че собственото им отношение към музиката се базира на житейския им опит, на емоционално им състояние в момента на „сблъсъка“ с изкуството, на предварителната нагласа и на някои съвсем тривиални неща, като околните обстоятелства от типа на това къде, с кого и по какъв повод им се случва да чуят дадено произведение. Винаги ми е било забавно да давам пример със собственото ми първо посещение в оперен театър, в резултат на което това изкуство бе загубено за мен за цяло десетилетие и само заради някои случайно струпали се в един и същи момент събития, аз успях да оценя години по-късно красотата и величието на операта.
Понякога се случва да не харесваме музиката, защото смятаме, че не я разбираме. Проблемът, разбира се е в генерализирането на „музиката“ като понятие. Защото е абсолютно нормално човек да не разбира или да не възприема даден автор или стил, но това не означава, че не би разбрал или не би се поддал на влиянието на друг автор. Също така, понякога с времето ние променяме отношението към неща които сме или не сме харесвали. Това е абсолютно неосъзнат процес и често се случва да установим факта, без да сме наясно как се е стигнало до него. Самият аз не веднъж, слушайки дадено произведение, съм се чудел как е възможно да съм го харесвал преди или, в друг случай, защо съм го подминавал, без да му обърна необходимото внимание.
Но точно в това е и част от очарованието на музиката – в нея две и две не е нужно винаги да прави четири, понякога може да прави три, друг път – четиридесет и две. Музиката просто е субективна. И в това е красотата ѝ. Защото тя влияе на всеки различно. И не само това, но и в различно време от денонощието, в различен момент от живота ни, или чрез различен посредник/интерпретатор, една и съща музика може да ни разплаче от мъка или от щастие. А може и да не я забележим. За разлика от стоящия до нас, който точно в този момент да изживява най-красивия момент в живота си.
Но защо смятам, че точно оркестърът е най-въздействащият от всички възможни форми на възпроизвеждане на музиката? Ами защото в себе си той концентрира почти всичко. Всъщност, всичко, без човешкия глас. А, макар и не винаги да го разбираме, въздействието идва не само от красивата мелодия, а но и от богатството на тембрите. Е, повярвайте ми, няма друго средство за по-богато откъм цветове представяне на музиката, от един оркестър. Представете си един красив пейзаж като графика и като маслена картина… Изпълнена от голям майстор, графиката може да бъде впечатляващо красива! Но си остава, въпреки всички прекрасни детайли монотонна. Маслената картина може да предаде такава дълбочина на цветовете, че детайлът дори да престане да бъде толкова важен за нас. За сметка на това, да се рисува с маслени бои си е сложна работа. Също като съчетаването на инструментите в оркестъра. Не всеки може да съчетае различните инструменти по такъв начин, че да накара сърцето ни да забие по-бързо, дори когато темата сама по себе си не звучи толкова впечатляващо, изсвирена например на пиано. Разбира се, важно е и за какъв точно оркестър говорим. Защото, оркестри по света има всякакви – акордеонни, тамбурашки, народни, джазови, поп-оркестри, военни, струнни, духови, камерни, симфонични… дойдохме си на думата. Защото моята идея днес е именно да ви разкажа за симфоничните оркестри.
Всъщност, дори симфонични оркестри могат да бъдат разделени в различни категории – радио-оркестър, филмов оркестър, фестивален оркестър, младежки оркестър, оперен оркестър, симфоничен (филхармоничен) оркестър…. Общото между тях е, че са еднакви по състав, ако ги видите на сцената на Зала „България“, няма да различите кой какъв е. Освен ако нямате познати в състава, които да ви издадат тайната.
В модерния симфоничен оркестър има генерално погледнато три големи групи инструменти: струнни, духови и ударни.
Струнните включват цигулки (разделени на две групи), виоли, чели и контрабаси.
Духовите се делят на две подгрупи – дървени и медни. В дървените влизат флейтите, обоите, кларинетите и фаготите, а в медните – валдхорни, тромпети, тромбони и туба.
С ударните е по-сложно, основният инструмент са тимпаните, освен тях може да има различни по брой и вид инструменти, според вижданията на композитора – дори свирки от онези, които подарявате на децата си по празниците. Освен това, в състава на симфоничния оркестър често има арфа и пиано. А също и орган, ако въобще залата, в която свири ансамбълът, разполага с такъв, тъй като в страните, които не са част от католическия свят, органът не е особено разпространен инструмент.
Всички тези инструменти са част от състава на симфоничния оркестър. Но кое отличава един от друг тогава различните видове симфонични оркестри.
Най-простото обяснение би звучало така:
Филмовият оркестър записва музиката на филмите, които гледаме по телевизията и по кината. Или някои от вас – на компютъра. Ако изгледате един филм със субтитри при изключен звук, ще разберете истинската роля на музиката, пресъздадена обикновено от филмовия оркестър – вие гледате филма заради актьорите или заради сюжета, визията на филма също е важна за неговото цялостно послание, но онова, което ни вкарва в атмосферата и в живота на героите, което ни кара да се страхуваме, да се влюбваме, да сме щастливи или тъжни, е изпълнената от филмовия оркестър музика.
Радио-оркестърът се специализира да записва различни (обикновено „класически“ или съвременни от жанра на класическата музика) произведения, които после слушаме по радиото и стават част от фонда на съответното радио. Радиооркестрите изнасят и концерти, но основната им дейност е да запазват за поколенията музиката на известни и по-малко известни композитори и изпълнители.
Оперният оркестър твори обикновено в оркестрината в операта и въпреки, че е единственият „участник“, който присъства от началото до края на спектакъла, ние обикновено не му обръщаме внимание, съсредоточени в това, което се случва на сцената. Повечето опери започват с увертюра, написана от автора по различни съображения – да представи основните теми от операта, да даде възможност на оркестъра да представи себе си, или да даде време на закъснелите да се настанят по местата си преди да започне действието. Добре, последното беше почти шега. Шега – защото това няма как да се случи днес, почти – защото в далечното минало наистина е имало подобни практики.
Младежкият оркестър е… оркестър, в който свирят младежи. Обикновено в тези състави младите хора се учат как да свирят заедно. Защото, противно на очакванията, свиренето в оркестър може да бъде много по-сложен процес от соловото свирене. Причината е проста – за да се свири в оркестър, трябва не само отделните музиканти да разполагат с определени технически възможности на съответния инструмент, но и да притежават умението да работят в екип. Точно онова умение, което при нас не е от най-разпространените национални черти. И младежкият оркестър учи децата точно на това – да работят заедно, да се съобразяват един с друг, да помагат и да разчитат на тези около тях. Съвсем не е случайно, че голяма част от училищата в повечето страни от „западния“ свят имат свои оркестри – идеята дори не е децата да стават музиканти, а да осъзнават и овладяват онова познание, което в България, уви, съществува само като национален девиз – Съединението прави Силата.
Фестивалният оркестър е състав, който се събира по определени поводи. В повечето случаи това не са трайни състави (има и изключения, като фестивалния оркестър на Будапеща) и се разчита основно на високия професионализъм на отделните музиканти, които обикновено работят в други оркестри. В България също има такъв състав и това е създаденият от Емил Чакъров през 80те години Софийски фестивален оркестър. Ако трябва да сме честни, повечето частни формации у нас също съществуват на този принцип, въпреки че не носят званието „фестивален“ в името си.
И остана „симфоничният оркестър“. Ще попитате, другите оркестри не са ли симфонични. Симфонични са. Но името на „симфоничния“ симфоничен оркестър може да се разбере най-лесно, от английското название – Symphony Orchestra. И по-точно – изпълнява симфонии. Или основно произведения, в които оркестърът не е създаващ атмосферата компонент, а главно действащо лице. Домът на симфоничния оркестър е Концертната зала, и когато публиката отива на концерт, тя отива не за да гледа представления, озвучени с музика, а за да слуша симфоничния оркестър.
Някои от вас може да се заинтересуват дали би имало разлика, ако едно и също произведение бъде изпълнено от различните оркестри – филмов, радио-, оперен, младежки, фестивален, симфоничен. При много добрите оркестри не бихте разбрали кой оркестър свири, но всъщност в начина им на работа има определени разлики, които влияят и на изпълнението.
Например, вероятно не съществува на света по-коректен оркестър от професионалния филмов състав, защото от него се изисква в пределно кратки срокове да изпълни максимално перфектно и в определени времеви рамки дадената музика. Това си има своята цена – музикантите нямат време реално да осъзнаят музиката в пълната ѝ цялост, нямат право и на „интерпретация“ (влагане на собственото виждане за музиката в изпълнението), защото в този случай биха се разминали с действието във филма. От тях се изисква да са перфектни и бързо реагиращи.
Радиооркестърът е в малко по-добро положение. Той може в сравнително кратки срокове да научи нова и непозната музика и да я изпълни много коректно, при това без интерпретационни ограничения. При много от радио-оркестрите, обаче, динамичният диапазон при изпълнението е сравнително свит, поради необходимостта от съобразяване с техническото изравняване на звукозаписното ниво. Ако слушате на слушалки запис на симфоничен оркестър и динамичните амплитуди бъдат същите като в концертната зала, вероятно след това ще ви е нужен лекар. От друга страна, необходимостта от пълна концентрация по време на запис прави радиооркестрите едни от най-прецизните ансамбли в света.
Фестивалните оркестри имат съвсем друга цел на съществуването си, поради което нивото при тях е почти винаги високо, но никога наистина перфектно. Причината е проста – за истинско сработване между музикантите са нужни дълги месеци съвместна работа, а това е време, с което един фестивален оркестър не разполага.
Младежките оркестри са, естествено не толкова перфектни, колкото професионалните състави, техните членове са все още във фаза на обучение. И въпреки това, много хора по света обичат да посещават концерти на различни младежки оркестри, понеже младите хора свирят в повечето случаи със заразителен ентусиазъм, който компенсира някои неточности в изпълнението им и който, за съжаление, липсва при техните професионални колеги, поради завладяващата ежедневието им рутина.
Оперният оркестър е вид ансамбъл, който в някои отношения има недостатъци спрямо останалите, но в други има огромни предимства. Къде е основният недостатък? Играейки основно ролята на акомпанятор на певците, оперният оркестър често е неглижиран от тези, които създават и водят спектакъла. Друг проблем е, че оперният репертоар е сравнително доста по-ограничен, поради което след няколко години практика, музикантите от оперния оркестър спират да се запознават с нови произведения, изпълнявайки отново и отново любимите заглавия на публиката и губят рефлекса си за бързо учене на непозната музика. На един оперен оркестър му трябват определено повече репетиции за да научи дадено произведение, отколкото на един филхармоничен състав. От друга страна, обаче, оперните музиканти, поради същата причина – че работят основно като акомпаниращ сцената състав – имат много по-бързи реакции при възникването на нетипична ситуация. Те могат да реагират мигновено и със завидна флексибилност в ситуации, в които един симфоничен оркестър би бил силно затруднен.
Симфоничният или Филхармоничният оркестър. Обикновено той е мечтата на повечето музиканти. Защото основната му роля не е да „обслужва“, било то сцена, звукозаписна техника или готов и разграфен във времето филм, а да „прави музика“. Симфоничният оркестър може значително по-бързо да научи ново произведение от един оперен състав и при това със значително по-голяма перфектност в изпълнението. Той е по-обигран от един фестивален оркестър, по-свободен в мисленето и оттам – в изпълнението от един филмов оркестър, с много повече опит от един младежки оркестър и с по-голяма динамична и интерпретационна свобода от един радиооркестър. Ако един професионален диригент се заеме със сериозна творческа работа с един филхармоничен оркестър, с времето, ако не се намразят (това също често се случва), те могат да постигнат изумителни резултати по отношение на динамични и темпови амплитуди, интерпретация, баланс и тембри. И което е още по-интересно – сработването им може да достигне до такива измерения, че за страничния наблюдател да прилича на телепатия или магия. Отношенията диригент-оркестър, са една много сложна тема, поради спецификата на структурата на оркестъра и задачите, които стоят пред диригента. Преди да се върнем на тази тема, обаче, бих искал за момент да се спрем на един друг проблем. Вероятно ви е направило впечатление, че наричам „концертния“ оркестър веднъж „симфоничен“, друг път „филхармоничен“. И сигурно тези от вас, които знаят къде се намира Зала „България“ са забелязали, че нейният домашен оркестър не се нарича нито симфоничен, нито оркестър. Разбира се става дума за Софийската филхармония. И така – симфоничен оркестър ли е филхармонията и филхармоничен оркестър ли е например Нов симфоничен оркестър?
Това е една много специална тема, която поради различните традиции между изтока и запада успява да обърка дори изключително професионални музиканти.
Ако тръгнем от името, „симфоничен“ произлиза от „звучащи заедно“, „филхармония“ идва от „обичащ хармонията“.
Значи, по тази логика и предвид цялостното емоционално състояние на българския народ днес, у нас може да има само симфонични оркестри. Добре, това беше шега. Но само донякъде. Продължавам сериозно – според съвременните трактовки в онлайн-енциклопедиите, разлика няма, просто е различно „име“, за да се различават два състава в един и същи град.
Само че аз виждам много разлики.
В Русия имат това красиво наименование – Академичен симфоничен оркестър на (тук е името на града) Държавна Филхармония. Което подсказва, че за тях симфоничният оркестър е част от структурата на филхармонията. В което има логика, аз съм учил преди много години, че една филхармония следва да включва симфоничен оркестър, хор, евентуално камерен оркестър и различни камерни състави – струнен квартет, духов квинтет и т.н. Друго което съм чел преди много време е, че симфоничният оркестър разполага с между 50 и 80 музиканти, а филхармоничният – минимум 106. Защо 106? Вероятно защото това е била необходимата бройка музиканти за изпълнението големите произведения, писани по времето, когато се е утвърдило съвременното понятие „филхармония“.
Институции могат да бъдат и двете, но „филхармония“ може да бъде също така и обозначението на сградата, а „симфония“ – определено не. Затова пък „симфония“ е и музикално произведение, а „филхармония“ – не.
Друг интересен факт е, че съставите в Европа, носещи названието „(името на града) симфоничен оркестър“ са възникнали точно като такива и по-точно – професионални структури за изпълнение на симфонична музика. Което не е случаят с „филхармония“. Въпреки, че ако потърсим в интернет ще разберем, че съвременното понятие е възникнало в Англия, всъщност, то е използвано за първи път в Словения. И значението му е било не просто оркестър, а общество любители на музиката, които си създават оркестър за да музицират. И до днес Европа е пълна с такива общества. И те нямат нищо общо с нашите „филхармонични общества“, които са неформални организации на публиката, създадени с цел повече информация за изпълняваните произведения и по-евтини билети за определени концерти.
Друг интересен момент е, че теоритично, симфоничният оркестър следва да изпълнява „само“ симфонична музика, докато филхармонията освен нея може да изпълнява и кантатно-ораториални произведения, и камерна музика, и каквото още ви хрумне, та чак до филмовата музика на Джон Уилямс.
Интересно е положението и според мои колеги от щатите, които конфронтирах с въпроса за разликите между симфоничния и филхармоничния оркестър. Те дават дефиниция на оригиналните имена, която е наистина изненадваща – „симфоничен оркестър“ е структура, финансирана обикновено от градската управа, „филхармонията“ е частно сдружение на любители.
Колкото и да се противи всичко в мен на горното твърдение, трябва да признаем, че два от моите най-любими оркестри (които също така смятам за най-добри в света, въпреки последната класация от 2017 г., според която топ 1 е холандският оркестър Концертгебау, чийто концертмайстор е българинът Веско Ешкенази) – Виенска филхармония и Берлинска филхармония са частни сдружения без видимо държавно участие. Виенчани са сдружение на музиканти, свирещи в операта, които си имат своя „фирма“ – Виенска филхармония. Интересен факт е, че не всеки, който свири в операта е „филхармоник“, но всеки „филхармоник“ свири в операта. Берлинчани са фондация, с частно и общинско финансиране. Навремето те също са свирили в оркестрината, но преди векове са избягали и са си направили собствен оркестър.
Забавно, че най-старият съвременен оркестър (Копенхаген – 15 век), както и първият известен, създаден само за симфонична музика (Лайпциг – 18 век) нямат в името си нито „симфоничен“, нито „филхармоничен“ – единият се нарича кратко и ясно „кралски оркестър“, а другият – „оркестър на дома на дрехите“.
Днес явно, независимо от статута си и финансирането (на запад основно общини, региони и спонсори, на изток – държавата), оркестрите си носят името просто по традиция, без да правят разлика между „симфоничен“ и „филхармоничен“.
Но въпреки това, за мен понятието „Филхармония“ носи друг статут и положение в музикалния и социалния живот.
Преди време, именно заради този по-висок статут, който носи в моето съзнание името „Филхармония“, се шегувах, че всяка филхармония е симфоничен оркестър, но не всеки симфоничен оркестър е филхармония. Но после бях оборен с твърдението, че има, макар и рядко, филхармонии само с камерен оркестър. Отново, за да вникнем в тънката разлика на смисловото съдържание на думите – Symphony orchestra е оркестър, който е достатъчно голям, за да може да изпълнява симфонии. Phil-Harmony е група от любители, обединени от своя афинитет към хармонията (хармоничните звуци).
Впрочем, когато се е случвало да бъде дискутирана темата между музиканти, те често и с основание негодуват, че филхармониите не са съставени от любители (аматьори). Отговорът, обаче, е отново в съдържанието (смисъла) на думите. Любители са, не защото не са достатъчно добри, а защото правят това, което им е любимо. Или поне такава е ситуацията с хората, които са създавали филхармониите. Не случайно има диригенти, които в момент на нервна криза изпускат изречението: „Ако не ви харесва това, което правите, сменете си професията“. Защото за да бъдеш „филхармоник“, наистина трябва да обичаш музиката.
Малко лирично отклонение на тема „любители“ и „професионалисти“ – разликата между категориите професионалист и любител е, че професионалистът свири, защото му плащат, а на любителя му плащат, защото свири. Но без значение от всички други фактори, за да свири един оркестър наистина по начин, който да завладява сърцето на публиката, музикантите трябва да обичат своята работа. Или ако изхождаме от оригиналния смисъл на думите – да бъдат „аматьори“ – думата произлиза от латинското amare/amator, което означава обичам/любовник (не непременно в „онзи“ смисъл).
Понеже стана много отвлечено, стигнахме дори до латинския език, мисля да върнем темата в днешно време и по-точно – в България. Защото в България има и симфонични оркестри, и филхармонии, но те често променят името си и човек понякога наистина се обърква и не е сигурен какво имаме и нямаме у нас. При по-внимателно вглеждане се оказва, че имаме много! И само е нужно да си го пазим, което обаче хич не е толкова лесна задача, предвид лекотата, с която сме унищожавали не едно и две свои постижения в историята.
Началото на симфоничната дейност в България датира от 19. век. Лошото е, че ние сме специалисти в това да преправяме собствената си история в името на доказването и утвърждаването на определени актуални към съответния момент идеи, поради което са много малко подробностите за съществуването на тези състави. В началото на 20. век в повечето български градове се създават симфонични оркестри, които съществуват на частен принцип. На места общините ги подкрепят финансово, другаде подкрепата идва от по-богати хора, които имат желание за прокарване на европейската култура у нас. През 1928 година се създава оркестърът, който днес наричаме Софийска филхармония. След 1944 година в повечето големи градове оркестрите биват одържавени и в стила на българското съзнание, се обявява тяхното „създаване“, понеже не е било политически коректно да се казва, че такива състави са съществували и преди Втората световна война. Тяхното име е било Държавен симфоничен оркестър – (името на града). През 70те години към структурата на Държавните симфонични оркестри се вливат и местните концертни дирекции, с което тяхната дейност се разширява и те биват преименувани на Държавни Филхармонии. Забавен момент е, че организираните от концертните бюра на филхармониите събития са били не само от областта на класическата музика, но също така и естрада, народна музика и прочие. Това е превърнало за момента филхармониите в България в истински музикални продуцентски центрове, като симфоничната музика е била само една част от дейността им. Впрочем, по-важното е, че друга част от организираните от Държавните филхармонии събития е била силно насочена към образователната дейност и запознаването на младите хора с достиженията на класическата музика.
Всичко това постепенно приключва след 10. ноември 1989 година. Държавата се ориентира към развитието на частния бизнес и обръща гръб на социалната и културната дейност. Малко по малко Държавните филхармонии намаляват своя състав, концертните бюра преустановяват своята дейност, оркестрите се свиват, поради постепенната загуба на интерес към тях. Много общини намаляват субсидиите за своите оркестри, други направо ги закриват (например, малцина вече си спомнят, че в Кърджали е имало Симфоничен оркестър). Големите извънстолични държавни филхармонии преживяват своя удар през 1999 година, когато в градовете Пловдив, Русе, Варна и Бургас филхармоничните оркестри биват обединени с народните опери в нова структура, наречена Оперно-Филхармонично Дружество. Това е тъжен момент за българската култура, когато много български музиканти загубват своята работа, а много доказали се в историята институции загубват своя облик. Обяснението на управляващите през 1999 е, че повечето филхармонии по света свирят и в оперен театър. Това не е точно така, но е истина, че например в много градове в Германия има такава традиция, а също и един от топ-оркестрите в световен мащаб изпълнява тези двойни функции – и на оперен, и на симфоничен оркестър. Разбира се, става дума за Виенската филхармония. Факт е, че оркестър, който се изявява и като филхармоничен състав, и в оперния театър, придобива с времето гъвкавостта и пластичността нужни за оперния свят и в същото време коректността и свежестта на изпълнението, типични за концертния подиум. Но е малко вероятно точно това да е била целта на реформата, особено ако проследим културната политика на държавата до 2010 година, когато се извършва следващата реформа. Какъв е нейният резултат? Оперно-филхармоничните дружества в градовете Пловдив, Русе, Варна и Бургас се трансформират в Държавни опери. С което се връща изходното положение от 1999 година, с малката разлика, че филхармоничните оркестри в четири от петте най-големи градове в България вече официално не съществуват. Реформата от 2010 не спира дотук. Държавните филхармонии в по-малките градове – Видин, Враца и Шумен се трансформират в Симфониети. В музикалните жанрове „симфониета“ е по-малката сестра на симфонията. Съответно тези нови институции, наречени „Симфониета“ са всъщност старите оркестри в силно намален състав. В България остават официално две Филхармонии – в град Плевен, където оркестърът е малък и минава на смесено финансиране (това, което държавата вече не плаща, се поема от местната община) и София, където се намира Националната филхармония – единственият останал в България състав, отговарящ изцяло на критерия за званието „филхармония“, обхващащ в структурата си пълен симфоничен оркестър, смесен хор и камерни вокални и инструментални състави. В Разград, където е имало Общинска филхармония, съставът се прелива в държавния театрално-музикален център. Това е резултатът от мащабната реформа от 2010 година. Допълнителен ефект са няколкостотин музиканти, загубили своята работа.
Споменах „общинска“ филхармония. Трябва да спомена, че у нас има и общини, които поддържат собствени симфонични или камерни оркестри – Столична община, Пазарджик, Сливен, Хасково, Габрово, Добрич…
Въобще, като цяло формите на съществуващите в България днес симфонични оркестри са три – държавни, общински и частни.
Общинските оркестри се издържат от общините, а държавните оркестри са от 2011 година на делегиран бюджет. Най-интересно, обаче, изглежда положението при частните оркестри у нас. Частниците нямат онази финансова сигурност, която до скоро имаха държавните структури и са длъжни да бъдат иновативни и винаги интересни, за да успеят. Един-два финансови провала са равни на болезнен фалит. Частниците се интересуват какво би било интересно на публиката и го осигуряват, въпреки че често цената е скъпа. Уви, изкуството е лукс и особено ако искаме добри и известни изпълнители, трябва да плащаме за тях. Проблемът на частните структури в изкуството в България е, че са сравнително нови, нямат собствена материална база и повечето от тях нямат и собствен набор от музиканти. Тоест, функционират на принципа на „телефонните оркестри“ (изразът се използва в доста държави) – събират се нужните хора, репетира се според наличните средства и се изнася концерт. Къде е проблемът? У нас не са останали чак толкова много сравнително добри музиканти, които да са свободни. От друга страна, почти без изключения, частните оркестри нямат свои щатни музиканти (тоест, не се изплащат заплати и съответните към тях данъци и осигуровки), защото няма пари за това. Причината най-общо е, че няма закон, който да регламентира спонсорството или меценатството по начин, българският бизнесмен да реши, че има интерес да дава пари за изкуство. И какво правят частните структури? Ползват музиканти, повечето от които иначе работят в държавни или общински оркестри. С което спасяват съществуването на музикантите и ядосват техните шефове, които не могат да разчитат на служителите си когато имат нужда. И успехите на частните организации са естествено по-големи, защото те са адаптивни и креативни, в необходимостта си да оцелеят. Най-фрапиращият такъв случай е с Кантус Фирмус, които през последните години докараха в България имена, които нито една държавна структура не може да си позволи след 1989 година. От друга страна, частните състави функционират на описания по-рано „фестивален“ принцип и трудно могат да бъдат разглеждани като постоянно функциониращи състави. Частен състав може да се нарече вероятно Нюйоркската филхармония или Филаделфийският оркестър – един от най-великите състави, което не му попречи преди осем години да се изправи пред реалността на фалита, поради недостатъчно продадени билети (интересно и поучително е, че за да бъде спасен съставът, за кратко време различни хора и организации в САЩ даряват около 13.000.000 долара). Тези два оркестъра, а и много други (включително Виенската филхармония), могат да бъдат определени според нашите разбирания като “частни състави”. Техният бюджет не се предоставя от държавата, имат музиканти, които се подбират с конкурс и на които плащат заплати, имат администрация, борд на директорите и т.н. Според това определение, съставите, които оперират в България, както и различни такива, които гостуват в чужбина, са най-общо казано “частни фирми”, които набират добри музиканти, с които да осъществят различни проекти, на принципите на съществуването на фестивалните оркестри.
Споменах „борд на директорите“. Това е един много специален момент в управлението на симфоничните оркестри, примерно в САЩ, който няма аналог у нас. Но нека започна от по-далече.
Всеки един оркестър би следвало да притежава ръководни кадри, отговарящи за администрацията, финансите и творческата политика. В различните странни, според местните традиции, са възприети различни практики. Има някои случаи, които са сами по себе си изключения – като например Виенската филхармония, която няма щатен диригент, няма и „директор“. Нейните ръководители се сменят на няколко години и са винаги членове на оркестъра. Принципно, обаче, в световната практика са се оформили две основни тенденции във формата на управление на оркестрите, които често биват условно наречени „немска“ и „американска“.
Немската система се базира на факта, че повечето оркестри в Германия са част от мултикултурни центрове, наречени простичко „театър“. Този немски „театър“ включва в себе си няколко звена, като бройката им варира в различните градове, според местните исторически традиции. В пълен вид това са: филхармония, драматичен театър, куклен театър, музикален театър, опера, балет, камерни състави, детски формирования. Съответно структурата на мениджмънта при този модел е тежка и включва три управленски фигури: интендант, генерален музикален директор и гешефтсфюрер.
Интендантът формира цялостната политика на институцията, отговаря за администрацията, творческите кадри, както и за общата насоченост на художествената политика.
Генералният музикален директор е лицето на институцията пред медиите и обществеността. По правило той е и главният диригент на оркестъра. Той определя програмите на концертите, разпределението на солисти и диригенти за спектакли и концерти.
Гешефтсфюрерът отговаря за финансирането на политиката на другите двама. Той представя на интенданта и генералния музикален директор финансовите рамки (без тяхното вътрешно разпределение), за назначения и дейност през годината.
Американският модел на управление на оркестъра е съвсем различен. Структурата на мениджмънта включва три управленски звена: борд на директорите, изпълнителен директор и музикален директор.
Основният управленски орган е Бордът на директорите. Той е израз на една система, в която държавата има ограничено или дори нулево участие в решенията и дейността на институцията. В Борда на директорите влизат лица, които организират финансирането на институцията чрез спонсори (често самите те са такива), реклами или обществени проекти. Нови членове на Борда на директорите могат да бъдат избирани от самия Борд.
Изпълнителният директор се избира и освобождава от Борда на директорите и се отчита пред тях за своята дейност. Той отговаря за цялостната организация на институцията, както и за подбора на кадрите (включително художествените кадри) в нея.
Музикалният директор е длъжност, покриваща се почти винаги с „главен диригент“. Музикалният директор се избира почти винаги с конкурс и преди заемане на длъжността трябва да бъде одобрен от Борда на директорите. Той е представителната личност на институцията пред медиите и обществеността. Предлага на изпълнителния директор творческа програма за одобрение и се отчита заедно с него пред Борда на директорите.
Тъй наречените „немски“ и „американски“ модели се използват в целия свят с малки различия, според местната политика. Те имат една основна разлика – при „немския“ модел институциите са с публично (държавно, областно, общинско) финансиране, при „американския“ модел – основно с частно финансиране (на места с частично участие и на държавни агенции).
Сега идва забавната част – в Източна Европа (и съответно в България), където оркестрите са предимно държавни, директорът се назначава от съответното министерство, а той от своя страна назначава главен диригент. (Внимание, в миналото е било различно – приблизително до 1995 година водещата в управлението личност се е наричала Главен художествен ръководител, а от 1995 до 1999 и директорът, и главният диригент са били назначавани от Министерството на културата). Често (но не винаги), когато директорът е диригент, функциите му припокриват и двете длъжности, което от своя страна подпомага създаването и развиването на сложни отношения с оркестъра. Защо ли? Ами защото принципно никой служител не обича директорите, а в музикалния свят най-мразената фигура е тази на диригента. Причините не са само субективни, но каквито и да са, резултатът е налице – обединените функции на диригент и директор в повечето случаи водят до обединени музиканти срещу ръководството на оркестъра. Разбира се, такова обединение на функциите може да има и положителен характер – главният диригент и директорът няма да се карат за избора на програма и изпълнители и за тяхното финансиране и няма да има разминаване в административната и художествена политика на оркестъра. Освен ако съответният ръководител на състава не страда от шизофрения. Последното беше шега. Донякъде.
Забелязахте ли, че в последните редове говоря все по-често за проблеми? Причината е ясна – стигнахме до нервния възел на оркестровия апарат. До онзи един човек пред оркестъра, който често пречи със своите движения на публиката. И още по-често – на оркестъра. Но въпреки това, той е най-важният. При това, без да издаде нито звук. Освен ако не започне да ръмжи в пристъп на ентусиазъм, или тихичко да ругае всички около себе се. Което в България е по-често срещаното явление. Но въпреки всичко, на музикантите обикновено им се налага да търпят ексцентричното поведение на „онзи лудия“ отпред. Защото без него нещата трудно ще се случат. Не случайно много диригенти се разболяват от грандомания, смятайки се за незаменими. Дирижирането е като всеки друг наркотик – в малки количества те главозамайва и те кара да се чувстваш окрилен. В по-големи количества е вредно за здравето. На диригента и на тези около него. Сега познайте какви са чувствата, които изпитват оркестрантите? Споменах ги малко по-горе. Те мразят диригентите. Съвсем чистосърдечно и безусловно!
Да се върнем, обаче, на структурата на оркестъра. Тя е много ясна, твърдо фиксирана и интересна. И, ако се замислим, ще установим, че ни е отнякъде позната. Състои се от тутисти, солисти, водачи, концертмайстор и диригент.
Дойде времето да разберем, защо оркестърът е последният остатък от феодалния строй.
Тутистите са народът. Гласът на нито един от тях не се чува поотделно, но липсата на всеки един се усеща в масата на общия звук. Те са и най-много на брой. И създават общата звукова картина на оркестъра.
Солистите са музиканти в оркестъра, които имат своя собствена партия, която никой друг не дублира. Тяхната липса определено би била проблемна.
Водачите. Те понякога имат самостоятелна партия (при духовите инструменти), друг път свирят заедно с тутистите (при струнните). Отговорността им, обаче, е във всеки един случай голяма, заради задълженията им, които са описани в името – всеки един от тях е лидерът на съответния вид инструменти.
В оркестъра има и един особен водач (понякога са двама) – това е майсторът – по подобие на шефовете на средновековните занаятчийски гилдии. И понеже тази специфична гилдия изнася концерти, то той се нарича майстор на концертите. Е, горе-долу. Всъщност някой е обърнал реда на думите и днес всички го наричат Концертмайстор. По традиция, запазена през вековете, концертмайсторът е онзи водач, който ръководи групата на първите цигулки.
Той е Първият в оркестъра. В много състави по света има една група от пет човека, които формират Висшия съвет на аристократите – концертмайсторът, първият челист (от името на ниските струнни. В някои оркестри той също има титлата концертмайстор, останала от времето на барока), първият обой – от името на всички дървени духови (в Америка може да бъде първият флейтист) и първият корнист – от името на медните духови (в Америка по-често – първият тромпетист). Ако сте броили, един липсва. Това е, защото в различните оркестри е различен. Най-често е тимпанистът, който представлява всички останали инструменти. Друг път е инспекторът (администраторът) на оркестъра. А понякога е и кошмарът на работодателя – синдикалният лидер. Макар че, на запад титлата му е малко по-различна, както и отговорностите. Но едно е същото – той отговаря за това, отношението към музикантите да бъде справедливо и да отговаря на закона.
Ако се замислите, това е всъщност пълен разрез на феодалната държава – има народ (тутисти), има и дребни феодали (солисти). Има също и аристокрация (водачи), както и болярски съвет (художествен съвет).
А къде в тази картина е диригентът? Той е монархът! Може би това обяснява и прословутото диригентско високомерие – той нищо не произвежда, но е в позиция да обяснява на народа дали да отглежда ябълки или череши (в случая – дали да свири бързо или бавно). Въпреки че, потребностите на народа са принципно по-ясни на болярския съвет, в крайна сметка обаче, решенията за това каква да е реколтата са на монарха.
Сравнението на оркестъра с феодалната държава ще ви даде ясна представа и, защо след октомври 1917 година в Съветска Русия се създава Персимфанс. Това футуристично име не е лекарство срещу диригенти, въпреки че, ако се замислим, точно това е замисълът му. Персимфанс е съкращение на пълния израз: Първи симфоничен ансамбъл без диригент. Този оркестър успява да просъществува от 1922 до 1932. За разлика от други състави, които работят или са работили без диригент, тук причината не е била от музикално, а от чисто идеологично естество – да се докаже че едно общество (в случая – оркестър) може да съществува и да се развива по-добре без наличието на някой, който да потиска и експлоатира хората (с други думи, без диригент). Оркестърът се е управлявал административно от избран комитет, състоящ се от свирещи в него музиканти.
Ако трябва да сме честни, обаче, това нито е първият оркестър в света, свирещ без диригент, нито първият, управляван от членуващите в него музиканти. Всъщност, Виенската филхармония, която слушаме всяка година на 1. януари и е призната за един от най-добрите (ако не и най-добрият) оркестри в света, се самоуправлява още от своето създаване преди 176 години! Въпреки това, още от първия си концерт през 1842 година, до ден днешен, Виенската филхармония свири винаги под ръководството на диригенти от цял свят (които музикантите си избират сами, според своите предпочитания).
Колкото до свиренето без диригент, днес по света също има такива оркестри, като те не са с особено голям състав и имат известни ограничения в избора на репертоар. Един от най-старите състави от този тип е Пражкият камерен оркестър, създаден след края на Втората световна война. Широка известност е придобил и Камерният оркестър „Орфей“, чиито музиканти се редуват във „воденето“ на концертите, в зависимост от сложността и изискванията на музикалната партитура. Всъщност, в България също има такъв опит – през 90-те години, създаденият от музикалния критик Юлия Христова „Нов Симфоничен Оркестър“ работи в продължение на няколко години на този принцип, като различни диригенти са помагали за работата с произведенията, но самите концерти са протичали без диригентско участие.
За разлика от идеологията на Персимфанс, която е отричала диригента като институция, днешните състави от подобен тип нямат подобен проблем и не е изключение, за програми, които са по-комплексни и налагат страничен поглед върху всички инструменти, да бъдат канени гост-диригенти. Смисълът на съществуването на подобни институции също се корени в идеологията, но без нейния политически момент. Идеята им е да развиват модела на демократично управление на състава. Камерният оркестър „Орфей“ дори става повод за книга със своята мисия и идеология, която може да бъде намерена в книжарниците под дългото име „Лекциите за съвместно управление на световно-признатия оркестър без диригент“.
Впрочем, на „големите“ оркестри също им се случва понякога да свирят без диригент, но по съвсем различни причини. Например, вече повече от 25 години Ню Йоркската филхармония има навика да свири сама популярната увертюра „Кандид“, в памет на обичания си главен и почетен диригент Ленард Бърнстейн.
Въобще, практиката за изпълнения без изправен и извършващ странни движения пред оркестъра човек, съществува от самото възникване на съвременните оркестри. В отсъствието на диригента, ролята на (ръко-)водеща фигура в оркестъра е била поверявана на солиста, изпълнителя на чембало или на концертмайстора. Всъщност, това е и една от основните причини за названието на водача на първите цигулки… иначе защо би се наричал „майстор на концертите“. В периода на – и особено след Виенската класика, обаче, когато писаните от композиторите произведения са ставали все по-сложни, нуждата от специален човек, който да следи за еднакво темпо, динамика, баланс между инструментите и още цяла поредица други неща е ставала все по-осезаема, докато в крайна сметка, с течение на времето, съвременният диригент се е утвърдил като „необходимо зло“ за доброто и пълноценно изпълнение на оркестъра. Ролята му през годините се е разраснала и днес е много по-голяма от първоначалната идея за регулатор на темповия и динамичен баланс в оркестъра. Но за това ще стане дума някой друг път.

Ако Ви харесва прочетеното, можете да го споделите.

X