За обективността в оценяването на културните институти

Всяка година, когато Министерството на културата публикува натуралните показатели, както и своите комплексни оценки, някъде из мрежите тръгва дискусия. Разбира се, тези които повдигат темата, са онези, които не са доволни от оценката си. И тук идва въпросът – прави ли са те да не са съгласни? Отговорът е: “да”. Има и още един отговор и той е “не”. Това, което пиша, съм го писал и преди, но ще го напиша и тук, понеже виждам, че колегите (не без основание) се вълнуват.
Изкуството е нещо субективно. То не влияе директно на това какво виждаме в живота, а влияе на това как го виждаме. Това е и начинът по който ни променя – влияе на гледната ни точка, а оттам и на възприятието ни за света. Точно затова изкуството може да бъде опасно за някои – то не може да бъде директно контролирано, просто защото в него няма норми за добро и лошо (Убеден съм, че всеки от вас ще се сети за поне един лош човек, който е добър музикант… и обратното).
Личният ми опит по темата е много показателен и ме научи на доста неща. Една от най-ужасните критики в живота си – тази, която мнозина са давали като пример за моята некадърност – получих за един от най-успешните си концерти (и откъм музика, и откъм реакция на публиката).
Получавал съм също така огромно количество хубави и дори възторжени рецензии за спектакли, за които ме е срам да си спомням…
Предполагам, че и други мои колеги могат да се сетят за примери от собствения им творчески път, които да потвърдят горната констатация.
Една известна цигуларка, която нашата публика видя наскоро – Патриция Копачинская – е направила в сайта си секция за рецензии, с които не е съгласна. В тази секция (наречена „кошче за боклук“) тя публикува съответните критики и ги оборва с контра-доводи.
Подчертавам: не е задължително тези рецензии (и добрите, и лошите) да са заради лично позитивно или негативно отношение на музикалния критик. Просто изкуството е субективно. Затова и аз възприемам Екатерина Дочева, като една важна и позитивна част от моя живот – показва ми “друга” гледна точка за неща, за които не би ми и хрумнало, че може да има такава
Точно тук, обаче, идват проблемите на Министерството на културата. Как да дадеш обективна оценка за нещо, което е субективно.
Много съм разсъждавал по темата, говорил съм и с различни мои колеги. Един от най-сериозните за мен теоритици у нас в областта – Любомир Кутин – дори направи опит преди време за създаване на “обективна” оценъчна карта. Обаче винаги нещо липсва.
Може да се въведе критерий „брой грешки“ в изпълнението (примерно – киксове на корните ). Но това, разбира се, е несериозно. Освен това, не перфектността прави изкуството, въпреки че аз лично бих се радвал на съчетание между двете. Което, впрочем, изключително рядко съм виждал наяве…
Да се разчита на реакциите на публиката също е несериозно – слушателите, подобно на изпълнителите, се влияят от това как са изкарали деня, какво е времето, с кого са на концерта/спектакъла, кой е на сцената… Много често те не реагират на прекрасни събития, защото не познават изпълнителите. Или пък са безкрайно щастливи от компромисни изпълнения, защото на сцената е техен кумир.
Поради което въпросът си стои: как да оцениш нещо, за което всеки има свое собствено мнение…
Истината боли – невъзможно е.
Затова от Министерството на културата са решили да се спрат на критерии, които могат да бъдат измерени. Има ги в техния оценъчен лист, който може да бъде намерен на сайта им. Точките не са една или две и оценяват не изпълненията на музикантите, а определени конкретни факти, свързани с цялостната дейност на държавните културни институти. Обаче, те пък нямат много общо с творчеството като понятие.
Но след като съм чувал от музиканти, че Бах е демоде, Моцарт – елементарен, а Чайковски – сълзливо сантиментален, как искаме някой да оцени изкуството което правим – и то така, че всички да сме съгласни?
Не забравяйте, много от най-големите композитори са си отивали неоценени и в бедност. Днес ние ги ценим, но винаги ли е било така? Впрочем, Салиери е бил един от най-обичаните композитори на своето време, а днес мнозина знаят за него само покрай легендите са смъртта на Моцарт.
Това, което следва да сме наясно е, че Министерството на културата не оценява нашето художествено ниво, а степента на административна и финансова ефективност, която влияе в не малка степен и на въздействието на институтите върху обществото.
Творческата оценка е оставена на нас самите.
Което за мен, ако трябва да съм честен, е много по-плашещо от комплексните оценки на администрацията.

Ако Ви харесва прочетеното, можете да го споделите.

X