За реформата и нашето отношение към нея

Във връзка със събитията в нашия сектор от последните седмици, ще се опитам да представя фактите и личното си мнение по въпроса, като ще се радвам и на различни мнения от моето в коментарите, а също така ще се радвам, различните мнения да не включват обиди.
ОБЕКТИВНО (факт)
През 2010 година имаше реформа. Думата РеФорма означава промяна на формата в нещо различно и по-точно не отмяна на съществуващата форма, а нейно преобразуване.
СУБЕКТИВНО (лично мнение)
Аз тогава протестирах. Протестираха и още няколко човека от структурите и много хора извън структурите. Но повечето хора, които бяха засегнати от тази промяна на формата си мълчаха. Или защото ги беше страх, или защото им беше удобно, или защото не ги засягаше директно. А може би просто не ги интересуваше какво се случва с живота им, не знам.
ОБЕКТИВНО (факт)
Тази промяна на формата се изразяваше в три неща:
1. съкращаване на щатни бройки,
2. промяна на името и статута на множество културни институции,
3. промени се начинът на финансиране на държавните институции в сферата на сценичните изкуства.
ПОЯСНЕНИЕ (факт)
1. всъщност, съкращенията бяха „временно“ съкращаване на бройки, защото третата стъпка реално погледнато даде възможност за тяхното постепено връщане, с решение на директора, ако той сметне, че е необходимо и има наличие на платежоспособна публика.
2. ОФД-та загубиха „Ф“-то и станаха Държавни опери, филхармонии със силно намалени състави се превърнаха в „симфониети“, Оперетата и балет Арабеск в София станаха център, такъв станаха и операта и театъра във Варна .
3. новото финансиране представлява преминаване от фиксиран бюджет на делегиран.
ПОЯСНЕНИЕ (лично мнение)
1. съкращаването на щатни бройки беше болезнен и ненужен ход, защото въведеният няколко месеца по-късно делегиран бюджет го обезсмисли. Реално, спестените от заплатите пари бяха дадени за обещетения, тоест, за мен е неясна финансовата изгода от този ход. А при наличие на делегиран бюджет, директорът може да върне съкратените няколко месеца по-рано служители, понеже това е вече в неговите правомощия. В този смисъл, съкращенията се явиха просто едно предоставено от министерството алиби за директорите да се осовободят от ненужни хора и/или да си улекотят бюджета, в случай, че нямат сили/желание да търсят начини за увеличаване на публиката/приходите.
2. промяната на имената на поредица институти беше за някои добра, за други – не толкова. Аз лично се радвам, че от името на някои от по-големите институции изчезна думата „дружество“, която в много страни е символ на аматьорска/доброволна организация в нашата сфера. От друга страна, обаче, много ме заболя от заличаването на най-големите извънстолични филхармонии. Факт е, че филхармонията е значително по-елитарна функция на обществото от една опера и трудно би оцеляла в режим на делегиран бюджет у нас. Но смятам, че можеше да им се даде шанс да се опитат да се спасят в рамките на новата икономическа действителност. За други институции промяната на името беше не толкова болезнена, макар и странна – филхармонии, прекръстени на симфониети. Това си е понижаване в статус, но пък и „филхармония“, състояща се от 35 човека също е меко казано странно явление. Тук трябва да се търсят причините, тези, някога големи оркестри да бъдат сведени до такива състави (причините са липсата на кадри, така че въпросът – към училищата по изкуствата – е по-скоро, защо не се „произвеждат“ такива). Създадените „центрове“ в София и Варна не коментирам, защото отделните структури в тях (оперета и модерен балет в София и опера и театър във Варна) запазиха своята относителна автономност и име, като част от новосъздадената структура.
3. темата за делегирания бюджет е необятна и винаги ще има привърженици и противници. Аз самият не знам към кои спадам. От една страна не смятам тази форма на финансиране за удачна за институти, които евентуално провеждат (несъществуващата) национална културна стратегия, от друга страна, точно тази форма на финансиране дава възможност за някакво спасяване, при наличието на по-голямо въображение на ръководителите на институтите. Основен минус (който винаги съм изваждал като довод) е, че при тази форма на финансиране културните институти вместо да формират вкуса на обществото (което следва да е основната им политика), започват да се водят по неговия вкус, за да си заработят билетите/левчетата. Което е спирала надолу в „културен план“. Проблемът е, че формирането на обществения вкус е дългосрочен процес, който не носи приходи в лева, още по-малко от днес за утре (или за следващото тримесечие) и в този смисъл делегираният бюджет не е най-правилната форма на финансиране. Разбира се и фиксираният бюджет също не върши никаква работа, ако няма национална културна стратегия и добро желание от институциите за нейното изпълнение. От друга страна, за да сме честни, някои институти бяха в определен смисъл спасени от икономическа катастрофа, благодарение на делегирания бюджет, понеже успяха достатъчно бързо да приспособят репертоарната си политика и да се впишат в новите реалности. Проблем при делегирания бюджет в тази му форма е, че не разрешава дългосрочно планиране, понеже от една страна не знаем какво ще пожелае да гледа/слуша уважаемият зрител след една година и какви ще са финансовите му възможности, а от друга страна, методиката на финансиране се променя всяка година, в стремежа на министерството да намери по-оптимален вариант за разпределение на средствата между повече и по-малко работещите институти.
ОБЕКТИВНО (факт)
От въвеждането на новата форма на финансиране до сега имаше поредица (нормални за ситуацията) катаклизми, нещо, което се случва винаги, при иновативни, но неизпробвани предварително решения. Основният проблем произтича от сблъсъка на този вид финансиране с Кодекса на труда. Защото, според делегирания бюджет, получаваш субсидия, която е в някакво съотношение (според правилата в съответната година) със собствения ти приход, при което се създава възможност да не ти достигнат парите за Фонд Работна Заплата, ако нямаш достатъчно приходи. От друга страна КТ гарантира работната заплата при наличие на трудов договор в държавната структура. Това е една законова неизправност, чието решение тепърва ще се търси в една или друга посока, ако този вид финансиране се задържи. Друг проблем с делегирания бюджет е, че остава абсолютно неясно как и при какви условия хората могат да ползват своите годишни отпуски 26 дни (42 дни, според браншовото споразумение), като в същото време културният институт следва да продължава да изкарва продукция, за да се покрие съответната норма за тримесечието. Защото, ако хората се възползват пълноценно от тези 42 работни дни, което си е почти два месеца платен годишен отпуск, това означава 3 месеца по-късно да нямат заплати, поради липсата на достатъчен приход за тях. Тоест, това е още един сблъсък между делегирания бюджет, кодекса на труда и браншовото споразумение, което се подписва от синдикати, работодатели и министър на културата.
СУБЕКТИВНО (лично мнение)
Аз отдавна спрях да протестирам. Не защото съм съгласен с всичко, което се случва, а защото установих, че хората не протестират за принципни положения, а заради ситуации, които произлизат от тях, а това е нелепо. Давам пример – културен институт не си получава заплатите. Започват протести срещу начина на финансиране. Колеги от другите институти подкрепят протеста. Заплатите биват изплатени. Протестите спират. Онези, които са подкрепили протеста се оказват „без вина-виновни“. Тази ситуация се случи няколко пъти с различни институции през последните години. Нека да сме наясно (да, това е мое лично мнение, но не ме съдете прекалено) – аз смятам, че след като протестите ви спират, когато ви се изплатят заплатите, значи на вас тази форма на финансиране не ви пречи. Това, обаче, означава, че вие (ние) сте (сме) виновни за това, че няма заплати, защото те просто не са били изработени. Един друг тъжен и субективен момент – колеги от една институция буквално се подиграват на колегите си от друга институция, че онези другите работят „като гламави“ (цитат) за едните заплати, които колегите от първата институция получават с три пъти по-малко работа. Месеци по-късно колегите от първата институция искат колегите от втората да протестират заедно с тях, защото първата институция е останала без заплати. Как звучи? Истината е, че делегираният бюджет доведе до напрежение между институциите. Помня преди години различните оркестри и опери си гостуваха редовно един на друг. Сега положението е друго – всеки си пази територията и се сърди, когато друг дойде да му „краде“ публиката. А от това противопоставяне губят всички – и музикантите, и публиката. Изчезва колегиалността, изчезва разнообразието, изчезват човешките отношения и всичко се превръща в бизнес.
РЕШЕНИЕ (лично мнение)
Министерството на културата ще трябва в един момент да вземе решение какво иска да прави с тази култура, дали да я поведе по американски модел или по пътя на евопейските традиции в тази област. И двата пътя имат своите плюсове и минуси и следват различни цели. Решението е трудно, защото и по двата пътя ще се изискват много усилия от страна на всички, защото и в двата случая ще има болезнени моменти за едни или други, защото и в двете ситуации ще има протести от хора, които ще се чувстват засегнати. Но рано или късно някакво решение ще трябва да бъде взето, защото в момента сме по средата между две коренно различни реалности, а там няма път заникъде!

Ако Ви харесва прочетеното, можете да го споделите.

X